To Whom It May Concern: Америка и Европа се нуждаят една от друга

Смешното в това да си европеец по време на американските президентски избори е убеждението, че и на теб би трябвало да ти бъде разрешено да гласуваш. И можете ли да ни вините? Кой ще заеме Овалния кабинет, вярно се възприема от мнозина в Европа като решение от екзистенциално значение за благосъстоянието и сигурността на континента.

Тогава не е изненада, че даже при вилнеещата в Европа война, включваща повтарящи се нуклеарни закани от страна на Кремъл, развиването на акциите в Съединени американски щати получи още по-голямо внимание в европейската преса в сравнение с нормално. Предвид войната в Украйна, рисковете от по-голяма война в Близкия изток и ускоряващото се предизвикателство от страна на Китай към американското превъзходство, Европа се нуждае от Съединените щати повече, в сравнение с след края на Студената война. А Америка към момента има неповторим и скъп актив, който възходящият й лист от противници и съперници няма: надеждни съдружници и сътрудници в Европа.

През годините Мюнхенската сигурност Конференцията, интернационалният конгрес за сигурност, който управлявах в продължение на 14 години, регистрира дълъг лист от трансатлантически задания. В основата му са три стратегически провокации, пред които Америка и Европа ще би трябвало да се изправят, без значение кой ще завоюва изборите в Съединени американски щати през ноември. Начинът, по който се оправяме с тях, ще реши дали трансатлантическият алианс ще продължи като тясното партньорство, което познаваме през последните 75 години, или ще се разпадне.

Първо: Ние би трябвало да приказваме за Китай. За разлика от Европейския съюз, който дефинира Китай като сътрудник, съперник и систематичен противник, Америка наподобява е стигнала до заключението, в рядка демонстрация на двупартийно единодушие, че Китай в този момент е освен неин основен противник, само че и главен дълготраен съперник от позиция на световната политическа и военна мощност и въздействие. Трансатлантическите различия за това по какъв начин най-добре да се оправят с Китай към този момент са забележими и наподобява ще се утежняват.

Още по-лошо е, че европейците правят повече от две трети от военните си поръчки в Съединените щати, гладувайки европейците компании с по този начин нужните вложения. Това е страхотна вест за американската отбранителна промишленост, само че е политически неустойчива в Европа в дълготраен проект. Сенаторите във Вашингтон са щастливи, когато в техния щат има доста претовареност в производството на защита. Европейските политици не са по-различни.

Ако Америка в действителност желае Европа да бъде по-отговорна за сигурността на своя континент, Вашингтон би трябвало да насърчи европейските сътрудници да създават и купуват повече оръжия в Европа и го правете по съгласуван метод. Ако се съберем и създадем повече сливане и шерване сред Европейски Съюз и европейските сътрудници от НАТО, бихме могли да спестим към 15 милиарда евро или повече всяка година и да ги похарчим за повече и по-добри системи, както и за повече муниции.

Това несъмнено, не е нова противоречива точка. (По време на неотдавнашната пандемия доста разрастващи се страни си мислеха, че са им били обещани ваксини незабавно щом имунизациите станат налични. В реалност доста трябваше да чакат, до момента в който всички в Брюксел или Маями бъдат имунизирани.) Но едновременните войни в Украйна и Газа направиха казусът е доста по-лош - и на практика неуправляем. Западните народи чакат светът да поддържа нашите резолюции, осъждащи съветското държание в Украйна, само че ни е мъчно да отвърнем със същото във връзка с воденето на войната в Газа.

В резултат на това, нашето групово доверие претърпя удар. Това е удар върху нашата еднаквост, само че също по този начин понижава нашата групова дарба да се противопоставим на възходящия прогрес на авторитаризма и откритото и възходящо неуважение на интернационалното право. Има ли лесна рецепта за унищожаване на тази празнота в доверието? Не, само че груповото и тържествено наново ангажиране с върховенството на закона и Хартата на Организация на обединените нации в нашия метод към интернационалните спорове и рецесии може да бъде първа стъпка.

Всички тези провокации са комплицирани и не се позволяват елементарно. Европа не би трябвало да си прави илюзии: нито един от двамата претенденти за президент на Съединени американски щати не може да се чака да създаде чудеса. Въпреки това доста европейци се надяват, че президентството на Камала Харис, следвайки стъпките на Джо Байдън, ще бъде по-склонно да се вслушва в опасенията на Европа за Русия и Китай и за трансатлантическата сигурност, в сравнение с Доналд Тръмп, чийто трансатлантически опит не е подобен на продължаваща естетика. Съмненията, които той изрази по отношение на НАТО по време и след неговото президентство, към момента са в съзнанието на доста европейски водачи. Все отново трансатлантическата полемика с Белия дом на Харис може да бъде също толкоз сложна, колкото би била с втора администрация на Тръмп, когато става дума за стопанска система, търговия, вложения и технологии.

Без значение кой ще завоюва Белия дом през ноември, новият американски президент и европейските водачи би трябвало да си припомнят за доста действителните изгоди от тези централно значими връзки — и продължете диалога.

Следвайте раздела за мнение на New York Times по отношение на,,, и.